Една детска приказка на края на света- Дом за деца с умствена изостаналост с. Петрово Да бъдем Добри и Истниски!

   Прохладно е и въздухът е чист. Усеща се, че зимата идва, но всичко тук е толкова зелено и тук там се мяркат оранжевите листа на дърветата в планината. Славянка е планина, която те пленява още като я зърнеш отдалече.
Днес свежестта на зелено-оранжевите й цветове бяха толкова ярки, че можеше сякаш да преброиш листата по клоните на дърветата й. Такава красота! Чиста и непокътната от човешка ръка! А там вляво в полите й се намират те- нашите герои! Дома за деца с тежки увреждания в с. Петрово. Една детска приказка, реализирана в реални условия от мечтите и любовта към тези деца! Любовта и загрижеността на тяхната директорка. Влизайки през входната порта, Емо- едно от децата, изкочи от някъде с чаровната си усмивка, поздравявайки учтиво с – Добър ден. Тези детски очи сияеха от щастие, пълни с живот! Посрещна ме една от социалните работнички и ме помолиха да изчакам медицинската сестра, която да приеме даренията. От някъде се показа и едно момиченце, което бе толкова любопитно и срамежливо едновременно, че показа само личицето си и махна бързо с ръка, скривайки се зад вратата. Докато чаках, Мия няколко пъти се усмихна, показвайки се иззад вратата по детски. Най-накрая се престраши и дойде да се запознаем. През това време се появи и медицинската сестра. Лъчезарна и много спокойна жена.
Оглеждайки се наоколо всичко бе цветно и пъстро. Административната сграда бе боядисана в патешко жълто, а от двете й страни сградите, в които спяха и творяха децата, оцветени в оранжево керемидено. Трите сгради изглеждаха все едно са реализиран модел на къщи от приказките на Братя Грим. Поиска ми се да съм дете и да мога да си играя тук, сред катерушките и детските кончета в райската градина, която бяха създали като условия за децата в дома. Никога преди не съм си представяла, че ще посетя дом за деца с тежки увреждания и ще попадна в една детска приказка, в която те живеят! Която е създадена специално за тях, да се чувстват добре и да са щастливи!
Емо и медицинската сестра ми помогнаха да пренесем нещата от колата в столовата на дома. Докато се описваха даренията, дойде и директорката, с която се чухме на предния ден. Изключително добродушен човек с голямо сърце. Умерена жена с такава топлина в очите! Домакинката в кухнята ми направи кафе и разговорът за децата и дома пое своя път. Г-жа Янева ми обясни от кога децата са в дома, условията в които са живели преди и как въздухът в планината и температурата в местността се отразява добре на състоянието им- подходящата социотерапевтична среда Разказаха ми с медицинската сестра за различните стаи по изкуство и как повечето от нещата ги правят те самите и как рисуват по иновативен начин красиви рисунки, които хората като ги видят не вярват, че децата са ги направили. Говорих ме за изключително добрите условия, в които децата живеят. За това, че разполагат с физиотерапевти, психолози и специализирана грижа за тях. Оглеждах се, докато говорим навсякъде около нас имаше цветни рисунки и декорации. Снимки на децата и празниците, които честваха. Директорката обясни, че изключително голяма помощ е намерила в лицето на неправителствените организации и фирми от частния сектор, за да обзаведат дома с всичко необходимо. Разказа, че комуникацията и запитванията до различни фирми-благодетели са направили реалност всичко това, което е в момента. Помолих, ако е възможно да видя стаите, в които работят децата, както и ако е възможно да видя някои от тях. Директорката разреши с усмивка, обяснявайки че не може да снимам децата. Последвах медицинската сестра, минавайки през цветната райска градина на двора пред сградата, където децата живееха. Качвайки се по стълбите имах чувството, че навлизам в света на „Алиса в страната на чудесата”. Стените бяха обрисувани с анимационни герои- усмихнати и весели. Имаше слънца и цветя, деца които си играят, дъги и дървета, облаци и реки. По- късно разбрах, че това е подарък за децата от художникът- творец на тази детска магия, пресъздал за децата тези весели и чисти детски герои. Влязох в една от стаите при децата, забелязах че има две социални работнички, които седяха и разговаряха с някои от тях. Подготвяйки ги за раздялата, която наближава. До края на декември всички деца трябва да бъдат преместени в други центрове, които са построени специално за нуждите им, по спечелен проект за деинституционализация на децата в Р България. Замислих се, защо ще се местят тези деца, след като половината им живот е прекаран тук на място, което отговаря изцяло на условията за тяхното добро развитие и лечение. Дори бих казала, много повече от това, което те първа ще трябва да се доразвива в новите построени центрове. Някои от децата го приемаха тежко и трудно, обясни една от социалните работнички, защото не искаха да приемат факта, че повече никога няма да се върнат тук и да са сред всички тези хора, които се грижеха за тях. Може би със същите грижи, както за собствени деца. Трудно е да се противопоставиш на системата- помислих си аз. Всичко е измислено и решено, следва своя ход, а последиците от това, дали е добре обмислено и изчислено, ще се види в подрастващото поколение- нашите деца.
Седнах до едно от децата на диванчето, беше се сгушила и ме погледна боязливо, една от жените, които се грижиха за тях ме предопреди да внимавам, да не ме одари или оскубе. Момичето ме погледна няколко пъти бързо, без да си задържа дълго погледа върху мен. Сякаш разбра и усети какво се каза, или по-скоро да види аз как го приех. Погледна ме пак и протегна ръката си към мен, погалвайки косата ми, но не се задържа дълго. Едно бързо плахо движение- израз на лични човешки взаимоотношения. А колко малко им трябва на тези деца, на всички деца- топлина, уют, грижи и внимание. А те го имат, имаха. Надявам се, държавата да създаде толкова уют и такива условия, каквито са създадени в ДДУИ с. Петрово от директорката на дома.
Емо се появи от някъде, докато разглеждах другите помещения и пожелала да ми покажа своята стая- чиста и обрисувана в приятно синьо. Показа ми книжката, която разглежда- луксозни хотели във Франция, Париж. Попита ме дали искам да ми изпее песен, защото може да пее. Когато Емо запя, цялата стая и коридор се изпълниха с тембъра на гласа му. Детето пееше от сърце и най-хубавото, че пееше наистина добре. Колко ли таланти има като него в държавните институции и колко малко знае за тях света. И колко време трябва да мине, за да има подходящи условия реално да се развиват и те. Емо завърши песента си с думите: – „Аз съм Емо Чолаков- днес времето е топло, а утре студено” и се усмихна с чаровната си усмивка и с грейнали от щастие очи. Разгледах ателиетата, където децата правят от глина и подръчни материали толкова красиви кукли, рисунки. Докоснах се до техния свят и ежедневие. Битие, пригодено за техните нужди и потребности, даващи шанс за тяхното нравствено и духовно развитие. Битие, което скоро ще бъде променено, скоро до края на месец декември 2014г., когато всички ще идат в новите си домове.

25.10.2014 година
Гр. Петрич
Докоснала се до приказката:
Диана Язаджиева

Снимки

 

Comments are closed.